Не може без чудеса, както не може и без надежда[1]

На моите деца

     За пръв път влязох в дома на Павел Вежинов много години след като той за последен път бе излязъл от там. Първото нещо, което видях, бяха часовниците. Внушително число стенни часовници. Наредени един до друг, сякаш предаващи си щафетата на времето - визуално илюстриращи неговия поток. Наличието именно в дома на Павел Вежинов на това изобретено от човека устройство за отброяване на времето ме зарадва, но и малко ме озадачи. Защото всички те бяха спрели - заедно с неговото сърце. В своята горест обитателката на този дом им бе отказала правото да отмерват вече време.

     В продължение на много дни преди да пристъпя прага на неговия дом аз бях чела прозата на Павел Вежинов. Професионално. С определена задача. Застанала на междата на два века, аз трябваше да реша кои творби на писателя да включа в поредицата Нова българска библиотека - кои творби най-автентично биха го представяли на едни бъдещи читатели, за които ние само можем да се догаждаме какво ще четат и какво няма да харесват. Четейки творба след творба “текста” Павел Вежинов, аз ясно видях най-важната тайна, към която той неотменно върви през годините и чийто отговор - за негова чест - докрай отказва да формулира. И като неговата героиня Елза ще си позволя “с доста смутен глас” да кажа: “Мисля, че е опит да се обясни същността на времето.” [2]

     Ето защо срещата със стенните часовници в неговия дом и ме зарадва, и ме озадачи. Те бяха неочаквано полученото от мен потвърждение на догадката ми. Цял живот - и особено настойчиво в последните десетилетия - Павел Вежинов се беше питал за същността на времето и за същността на човека, потопен в него, за същността на човешкото съществувание. А принуденото мълчание на часовниците сякаш се мъчи да опровергае надеждата на стопанина им, че макар животът да е “неповторим и краен” [3], със секването на сърцето човекът “не се превръща в прах, нито в бездушен спомен, а остава вплетен в ритъма на природата, плът от нейната плът, прашинка във вихъра на вечното и движение” [4]

     Но в своята горест стопанката на този дом беше пожелала да постави бент пред времето, та по магически начин в къщи да останат щастливите години …

* * *

     Моето търпеливо и изпълнено с днешни любопитства четене завърши с резултат, който, разбира се, беше предвидим. Творбата, която в най-пълна степен представя Павел Вежинов като белетрист и мислител, е романът “Нощем с белите коне”.

     Традиционна е станала оценката, че това е роман-равносметка.

     Равносметка най-напред на човека - на неговия личен опит не само с живота, но и със смъртта. Защото онези, които са го познавали, казват, че именно физическото усещане и преживяването, което той има по време на първия си инфаркт, “сътвориха сетната мисъл на неговия герой, академик Урумов” [5].

    Равносметка на философа, който чрез сложния, разклонен и благодатно избран сюжет се сили да достигне до тайната на битието. Защото Павел Вежинов вярва, че литературата и науката са два еднакво успешни пътя към познанието.

     Равносметка и на писателя, който често нарича себе си професионалист. Защото в тази творба сякаш е съсредоточен не само неговият опит на разказвач. Романът “Нощем с белите коне” може да служи за образец на българското епическо писане - в неговата тъкан е събран целият едновековен опит на нашата белетристика.

     Най-напред това е опитът по човекознание. Романовото действие обхваща само една календарна година, но в него е събрано нравственото познание на цялото българско Ново време - от онези полумитични прадеди, които “дори турските везири в Истанбул бяха приемали с уважение”, през бащата на академика, който живее в паметта на сина и със своята републиканска неподкупност, до последния Урумов - световноизвестният учен, който сам решава кога да си отиде от суетата и славата.

     Със своята изкушеност от биографичния и дори родовия хронотоп романът на Вежинов също “помни”  най-дълбоките корени и най-добрите образци на българското наративно умение. Но наред с усета за мащабно епичното, писателят притежава и тънката дарба да създава миниатюри, изпълнени с настроение и съвършена простота. Ето например само няколко реда, които са достойни да съперничат на такъв класически майстор на детайла като Елин Пелин: “Съвзе се при старата гробищна църквица. Капаците на ковчезите бяха подпрени на стената й, евтини ковчези с лакова хартия, която вече се лющеше, делнично бръмчаха мухи. Отвътре се носеше унилото пеене на свещеника, тежко и противно миришеше на гробищни свещи.”

     Като модерен писател, като творец със сетива, изграждани не само от книгите, но и от киното [6] П. Вежинов не остава при домашната разказваческа традиция, а създава творба, в която играта на гледни точки и ракурси, акцентите в плана на вглеждане, преходите във време и пространство говорят на сетивата на читател с различна от реалистичната чувствителност.

* * *

     Събитието, което отприщва потока на разказване, е смъртта на Наталия Логофетова. Събитието, което поставя неговия финал, е смъртта на нейния съпруг академик Урумов. Така от само себе си пред читателя изпъква онова фундаментално философско питане, пред което се изправя Павел Вежинов: какво е животът и какво е смъртта? Какво е битието?

     Това питане е реплика във вечен диалог. Откакто съществува човекът, той се пита за смъртта. И си отговаря по различному. Цялата философска нагласа на Павел Вежинов го тласка към отговор, който не да разрушава, а да удържа смисъла на човешкото съществувание. Като мислител, дълбоко вярващ в емпиричното знание, на него му е чужд всякакъв мистицизъм. Но той отказва да приеме и примирението със смъртта като абсолютен край на живота. “Знаеш ли - споделя Вежинов в миг на откровение - аз изпитвам странното усещане, че няма да умра. Това напластило се у мен предчувствие ме спасява от страха. Аз съм свободен!” [7]. Същото той повтаря и в романа чрез устата на Ирена Сюч.

     По подобен начин писателят отказва да приеме и раждането като абсолютно начало на емоционалния живот. “Трябва да се изяснят именно проблемите на произхода на личността - настоява той в една беседа -  какво човек унаследява ... Унаследяват ли се придобитите душевни качества? … Всеки разумен, нормален човек трябва да отговори положително - хората в живота знаят кой какво е наследил от майка си, от баща си. … Биологията го отрича, защото не може да намери в гените душевни качества. Трудно и е да намери носителя на психиката, а може би психиката не се съдържа в гените?”[8]

     За Вежинов безспорно и важно е това, че всеки отделен човек е свързан с миналото чрез емоционалната си връзка със своите предци и с бъдещето чрез своите духовни наследници. Всеки отделен човек е само брънка, звено в безкрайната верига на живота. Ето защо така настойчиво го вълнува проблемът за същността на времето. Заедно със своя герой академик Урумов и той вярва, “че това, което свързва човека с миналото, по нищо не се различава от това, което го свързва с бъдещето. И двете връзки са еднакво яки и сигурни и най-важното - еднакво реални.”

     В “Нощем с белите коне” проблемът за времето е не само гръбнак на сюжета. Той е пределно оголен в своеобразния композиционен център на романа - финала на втора част.

      Сюжетът е извървял целия житейски път на Урумов. Изтекъл е може би най-горчивият ден в неговия живот - денят, в който академикът си подава оставката и, въпреки целият му авторитет, тя е приета с безразличие - “бяха се разделили с него без да им мигне окото, сякаш беше някой второстепенен библиотекар”. Дори науката - онова убежище, в което той се е приютявал от огромната самота на живота - ще продължи да съществува без него: “талантите бяха повече от поклонниците.”

     И тогава идва видението - преживяването, което се разиграва на границата между съня и будуването, неговият - както подсказва текстът - повтарящ се кошмар. Отново той “се бе оказал съвсем сам в някаква полуразрушена и изоставена рибарска хижа до самото море. Стоеше сред нея и се оглеждаше със свито сърце. Кой е той, къде бе попаднал? Нещо страшно ли се бе случило в живота му? Всички врати и прозорци на хижата бяха изпокъртени, подът отдавна прогнил, черни пукнатини зееха по олющените стени. Духаше зъл, влажен вятър, сякаш се готвеше да го отвее заедно с развалините. Стоеше и зъзнеше, безсилен да се помръдне. Искаше да тръгне към изхода, а краката му не се отлепяха от пода. Нещо страшно се беше случило със света, не биваше да го види. Светът бе загинал внезапно, той бе останал сам. Чувството бе толкова непоносимо, че притвори очи да не вижда.”

     Този откъс е така претоварен със символи, че дори не се нуждае от коментар. Повтарящият се кошмар на академика е видението на смъртта - на това състояние, в което човекът остава абсолютно сам, не защото светът е изчезнал, а защото той си е отишъл от него. Светът е опустял и екстремален, всички прегради между отсам и отвъд са в руини. Човек не е в състояние да познае дори сам себе си: “Кой е той, къде бе попаднал?” И тогава идва мигът на просветлението, преходът през вратата на тази рухнала сграда - сградата на неговия земен живот. Идва освобождаването от “разбитото на пяна пространство” и непреодолимият блян “да остане завинаги като клетчица върху … окото, което гледаше ненаситно раждането на световете”.

     Поддал се на архетипната символика, Вежинов разполага своя герой в мига на прехода му от живота в смъртта, в мига на просветлението и всеобхватното познание, върху въобразената скала-око, върху самия център на света - всред постигнатата трансендентална мъдрост: “… битието извираше бавно, на тежки плътни вълни … Бе още съвсем безформено, безжизнено, безцветно. Но съдържаше в себе си всичко, което можеше да съществува, дори времето, което бавно тръгваше по своя безкраен път.”

     Безкрайно в своя път, времето е оста, по която човекът минава през световете. Изкушен от тази тема, писателят непрестанно се връща към нея, като постепенно я съсредоточава около централния символ на творбата - белите коне. Разигравайки сложната символика в образа на коня, П. Вежинов е привлечен преди всичко от неговата функция на психопомпт, на мистичен водач в отвъдното. Потопени в нощта, която крие възможности за прераждане и просветление, за смърт на тленното и преход към духовното битие, белите коне от картината на Хари превеждат героя му от живота в смъртта: “И изведнъж погледът му потъна в синевата на картината. Сега като че ли беше в самата картина, в самата нощ, край конете, които го бяха превели през целия му живот. … И беше съвсем сам в тая страшна кола, около него нямаше никой. … Не знаеше вече накъде пътува, може би към нищото.”

     И именно там, на границата между световете, с “последните останки на своето гаснещо съзнание” Урумов най-сетне успява да разбере, да проумее смисъла на своето пребиваване на земята. Той е в най-устойчивото чувство, което човекът познава - надеждата. Животът е надежда, което ще рече - самоизмама. Животът е в надеждата, умре ли тя - умира и човекът. Именно смъртта на надеждата убива академика. Надежда е последната идея, която проблясва в гаснещото му съзнание.

* * *

     Сюжетният трик - смъртта на съпругата, позволява на писателя чрез ретроспекция да обобщи в краткия отрязък на една година цялостното развитие на личността на Урумов. Именно през месеците след смъртта на Наталия академикът е изправен пред равносметката с живота и във всичките си спомени и настоящи преживявания той търси себе си и своята същност - смисъла на своето самосъзнание. А то е във вечната надежда на човека да преодолее ужаса на самотата, защото самотата е духовна смърт. Адът - сякаш репликира Павел Вежинов знаменитата фраза на Жан-Пол Сартр - адът - това е отсъствието на другите. “Дори адът - ще си помисли академикът, докато “шокиран” наблюдава възрастната влюбена двойка в унгарския ресторант - дори адът е по-добър от пустотата и нищото.”

     Самотността на човека в света е непоносимата негова присъда. “Нощем с белите коне” е разказ за степените на човешкото отчуждение и за неугасимия порив на човека към близост. Извървял самотата на сирашкото си детство и на брака си без любов, през последната година от живота си Урумов мъчително се опитва да задържи онова, което е компенсирало тази самотност - неговото всеобемащо отдаване на работата. Защото човекът е създаден, за да обитава света на човеците, защото - ще каже Вежинов - “отчуждението е патологично състояние на човешкото общество” [9]. За да открива смисъла на съществуванието си, на личността и е необходима връзката със себеподобните, търсенето на духовното просветление чрез съпричастието и любовта. Така естествено романът въвежда и другата своя голяма тема - темата за хармоничността на човешкото битие, която е постижима единствено в любовта.

     Спомените на академик Урумов често се връщат към неговия опит в любовта, към света на мъжа, в който жената присъства чрез всичките си превъплъщения - и желана, и плашеща. Три са съдбовните срещи в неговия живот - серафичното видение в бащиния му кабинет, жената с рокля на змийски шарки в “Алказар” и Мария - майката-дева, създала странното момиче с името на Христос и дарила възрастния мъж с последната надежда и отчаяние.

     Първата среща на Михаил Урумов с чудото на женскостта го белязва завинаги. Момичето, което той случайно зърва в кабинета на баща си, се превръща в идеал, който цял живот го блазни. Кратката сцена добива за него мистична обагреност - това е магията на живота, която никакви рационални усилия не успяват да разрушат. В неговото съзнание непознатата добива чертите на “Ботичеловата Венера”, която - както ще напише Кенет Кларк - “съвсем не е любвеобилната прелъстителка …, а, бледа и вглъбена в себе си, се слива с образа на Богородица” [10]. Мотивът “раждането на Венера” ще се появи деликатно оркестриран отново едва в края на живота на Урумов - в утрото на първата му среща с Мария - жената с името на Девата, която за пръв път ще му открие щастието на пълноценната духовна близост, щастието на намерената хармония. Познало я веднъж, докоснало се до нея, сърцето на академика се взривява в отказа си да живее отново само - осиротяло без невъзможната любов.

     В “Нощем с белите коне” има множество симетрично построени епизоди, които - като се дублират, разкриват различни страни на случващото се. Има топоси, натоварени с определена символика и позволяващи метафоричен прочит на ставащото в тях. Такова функционално за  разгръщане житейския сюжет на Урумов пространство е ресторантът. В неговата неежедневна среда се разиграват три от тези дублиращи се сцени, в които Вежинов оголва празничността, мимолетността, измамността на човешката надежда за щастие чрез любовта. Именно в ресторант “Алказар” младият Урумов среща своята съдба - Наталия Логофетова. Облечена в рокля на змийски шарки, гъвкава и хищна, тя е неустоимо привличащата и ужасяващо плашещата жена - разрушаваща и поглъщаща, прелъстяваща и отблъскваща. Поддал се на самозаблудата, че най-сетне е открил въплътен своя блян от кабинета на баща си, Урумов бавно проумява, че връзката му с Наталия го е обрекла на безнадеждна самота. Изправен в края на живота си пред картината на приютилите се един до друг коне, той се изправя и пред най-горчивата истина за себе си: “… те бяха заедно. А той беше сам. … Той бе останал сам от оная страшна вечер, когато баща му го бе извикал в кабинета си.” Вечерта, в която синът огласява решението си да се омъжи за Наталия.

     Другите две появявания на Урумов в ресторант са преднамерено симетрични - при тях се разиграва една и съща сцена, а това, че героите са различни, само подчертава нейната универсалност. Загледан във възрастните влюбени унгарци, но и в своята безутешна самота, академикът достига до съкровения смисъл на човешкото: “Няма смешна обич на този свят, има грешна обич, има нещастна обич, има истинска или въображаема и всяка от тях е едно от малките чудеса на живота.” Когато точно след година той самият ще заведе своята последна и единствена любов в задименото софийско ханче, те двамата ще приличат досущ на старците от унгарския му спомен: “В очите им имаше някаква нечовешка нежност и мъка, любов и мъка, сякаш бяха дошли тук направо от ада, за няколко часа може би, и щяха да се върнат отново там навеки разделени.”

     Има много важни неща в живота на човека, казва Вежинов, но всички те добиват смисъл само ако този живот е огряван от любовта. Тази своя увереност писателят илюстрира и чрез партията на Сашо и Криста. Не случайно при първата им среща младият мъж провижда в ръцете и “златна котва, кръст и сърце” - символите на надеждата, вярата и любовта, трите безсмъртни дъщери на Божествената премъдрост. Символичната роля на Криста в живота на Сашо е подсказана и в етимологията на името и - етимология, станала повод на първия разговор между двамата. Постепенно с разгръщането на сюжета, с уплътняването на Сашовия образ П. Вежинов деликатно ще внушава, че любовта е онзи необходим баланс, който ще направи смислен живота на младежа. Криста е неговият Спасител. Сашо преминава изпитанието на чувствата и във финала на романа е удостоен да получи благото на любовта. В това е и голямата надежда на Павел Вежинов - надежда, че човекът на бъдещето няма да позволи на разума и прагматичността да убият неговата духовност. Защото, както възкликва Ирена Сюч, “не може без чудеса, както не може и без надежда”.

[1] П. Вежинов. Нощем с белите коне. Съставител Е. Налбантова, В. Търново: Слово, 2000.

[2] Вежинов, П. Когато си в лодката. - В: Избрани произведения в четири тома. Т.I. С., 1984, с.400.

[3] Фантастика и реалност. Разговор, организиран от сп. “Тракия” през 1978 г. Цит. по: Книга за Павел Вежинов. Съст. и ред. А. Свиленов. С., 1986, с.187.

[4] Райков, В. Спомен. - В: Книга за Павел Вежинов, с.496.

[5] Пак там, с.491.

[6] В анкетата с А. Свиленов той ще каже: “За нас киното беше ежедневен бит, както за селското момче кравите или козите.” - Цит. по: Книга за Павел Вежинов, с.44.

   Разбира се, опитът му с киното впоследствие добива напълно професионален характер. В продължение на десетилетия той е сред най-активните създатели на български филми.

[7] Зарев, Вл. Спомен. - В: Книга за Павел Вежинов, с.454.

[8] Разговор с учениците от Математическа гимназия - София, 1983 г. - Цит. по: Книга за Павел Вежинов, с.262.

[9]  Фантастичното - един ключ към тайната на живота. Интервю от април 1982 г. - Цит. по: Книга за Павел Вежинов, с.212.

[10] Кларк, К. Цивилизацията. С., 1977, с.131.