Прочетен: 15680 Коментари: 27 Гласове:
Последна промяна: 27.07.2014 01:42
НЕ модерно и НЕ извратено
"Старата" литература - постинга за Gottfried Keller
Rebecca Ferguson
"Зеления Хайнрих" на Готфрид Келер
Автора швейцарец, но и германец по дух и същност
Романа е в традицията на гьотевия Вилхелм Майстер - младост, израстване, осъществяване на личността. Роман в който фундаментална тема е живота, грешките, мъдростта, дори пейзажите на Швейцария, градовете в Германия и разбира се, любовта!
Постинга е плод (И ПРЕВОД) на мен и братовчедка ми, като искренно се надяваме повечето посетили го, ДА ПРОЧЕТАТ ТЕКСТА - именно текста, а не изображенията са за нас ПРЕКРАСНОТО!
Образа на Анна в този втори постинг - в третия ще бъде пак феята Анна, за съжаление и нейната смърт...
Умалителните в превод са точно такива и за автора, прекалената дължина на някои изречения е нормална за германоезичната литература - в нея спокойно се срещат изречения по 20 реда (дори в армейски книги), а ако четете Хегел и Кант... ...
От шведа Йон Бауер
................
Божествената в СЪЛЗИ след 4.20
http://www.vbox7.com/play:c7350ec539
Гениалната, известна преди като 10-годишна, днес вече на 14. В този клип само на 10!
http://www.vbox7.com/play:2444ec5f0b
Очите на детенцето в мига след 2.10 !!!
Хайнрих отива за първи път в дома на учителя със своите братовчедки и съзира Анна:
Над входната врата имаше малко крило с мили перилца и от него вече се спускаше, за да ни посрещне нашата млада родственица, нежна и стройна като лилия: тя имаше златисто-кестеняви коси, сини очички, леко наведено, особено чело и сладка усмивка на устните. На тънкото й лице за миг се появяваше и изчезваше лека руменина, а нейното гласче тънко като камбанка, звучеше едва чуто, а отвреме-навреме заглъхваше съвсем. Разцелува сестрите нежно, но и с тържественост сякаш 10 години не ги бе виждала, Анна ни поведе през градинката с дъхави рози и крамфили, а после ни въведе в дома с дъх на някаква необикновена чистота и ред, който ми се струваше светъл и даже весел.
... миловидната Анна незабелязано поседна до мен и си шепнеше за нещо с една от сестрите. Учителя разговаряще с девойките за реколтата, за гроздето, дръвчетата... и понякога ми разясняваше за какво иде реч. Аз не промълвих нито дума – беше ми така светло и радостно на душата, че се намирам с тази прелестна девойка, макар да не вдигах въобще очи към нея, а само чувствах приятно вълнение, когато чувах гласчето й.
Ние достигнахме до билото на планината сияеща в цветовете на залеза; вървящата пред мен Анна беше някак светла, въздушна, сякаш неземна и на мен ми се струваше все едно до нея стоеше и се усмихваше сам Бог... Сбогувахме се с всички и накрая тя ми протегна ръката си, лицето й беше алено в лъчите на залеза, при това още повече се изчерви. Ние притеснено се здрависахме, всъщност само с върха на пръстите и вежливо се обърнахме на Вие; братята се засмяха, а сестрите сериозно поискаха да си говорим на ти, както в тези краища селската младеж само признава.
Всеки от нас заставиха да назове другия по име, което ние направихме много примирено и церемониално; произнесено от устните на Анна, моето име прозвуча в собствените ми уши като нежни звуци от флейта; после тя бързо се измъкна и побягна, чезнейки в тъмните сенки на падащата нощ над нейната долина... и тогава аз разбрах, че този ден съм познал двойно щастие: намерих могъщ покровител, незримо витаещ над мен във вечерната мъгла и отнесох в сърцето си нежен девичи образ, който дръзко назовах свой кумир.
Отново "мотиви" от Бауер
(На селската забава и танци – „вечеринка”)
... най-края ние отстъпихме на настояванията и без да се поглеждаме, почти без да се докосваме с явна неловкост и смущение, танцувайки прекосихме залата. Струваше ми се, че водя за ръка ангел, че се преносох в Рая, но веднага след този танцов тур ние се разделихме и мигновенно се намерихме в противоположните краища на залата... аз треперех обгръщайки тънката талия, почти въздушната фигурка на това дете и едва докосвайки се до тялото й, аз веднага отдръпвах рязко пръстите си сякаш съм докоснал разтопен метал. Сега и тя се криеше зад смеещите се момичета – нея както и мен никой не можеше втори път да увлече в танците; когато аз заговарях, нарочно се обръщах към всички присъстващи, за да могат моите думи да бъдат чути от Анна; аз си въобразявах, че дори тези малко думи изречени на свой ред от нея, са предназначени да стигнат и до мен.
... тя ловко завърза лентата през сламената си шапка, украсена с червена роза. За да я предпази от вечерната прохлада, леля беше донесла разкошен старинен шал посипан с богородички и рози, и го наметна върху синята, по селски непретенциозна рокличка на девойката, която сега с нейните златисти коси и тънки черти на лицето приличаше на млада англичанка...
Аз съзерцавах всеки детайл, улавях всяка дума на моята спътница и се наслаждавах с радост и гордост – та нали водех под ръка моята любима, бях убеден, че ще е навеки моя.
Ние влязохме в къщата и тя поздрави своя баща, който я очакваше, едва тогава тя весело разказваше случилото се през вечерта, и за първи път със спокойна естественост произнесе моето име, само тогава под защитата на бащиния дом, където тя се чувстваше като гълъбица в гнездото си. Анна толкова безгрижно подхвърли Ти, че ми остана само да приема това обръщение... Анна ми върна шала и освети с фенер пътя към дома ми... Завивайки зад оградата, аз преметнах цветния шал през главата и раменете си, въобразявайки си, че съм се завил в небесно облаче, започнах да подскачам лудо и бързо да изкачвам тъмния склон. Когато достигнах върха, под звездното небе, часовниците долу забиха точно полунощ, след тях навсякъде цареше тишина, такава бездънна... единствено тихия отмерен шум на рекичката долу в низкото ме събуди от това внушение...
(Започват да си гостуват)
Анна с необикновена прелест изпълняваше всичко което се изискваше от една гостоприемна домакиня, а после сядайки до мен, така изящно и с такива малки глътки отпиваше от своето мляко, сякаш беше елф лишен от всякакви земни потребности. Впрочем не мина час, когато я видях с две парчета хляб в ръцете: едното за мен, а другото ядеше сама, деловито отхапвайки с белите си зъбки...
Тя стана съвсем друга, оживена и подвижна, сякаш различно същество от това сутринта. Изглежда след полунощ се променяше: лицето й бе зачервено, в очите сияеше радост. Тя скачаше около неумелата и бавна Катарина, дразнеше я на шега; възрастната жена се спускаше да я хване и започна игра в която аз също бях изненадващо увлечен. Катарина си загуби забрадката и отстъпи за да спре и да отдъхне, а Анна бягаше от мен все по-ловко и се завърташе все по-неуловимо. Най-накрая все пак я хванах и я задържах здраво, а тя без всякакво смущение обхвана с ръце моята шия, приближи нейните устни до моите и ми прошепна задъхана...
Когато завършихме заедно тихата песничка се оказа, че нашите устни са почти прилепнали; ние не се целунахме и даже не си помислихме за целувка, само нашето дихание се сля в едно, между нас възникна нещо ново и непознато, което ни свърза, а в сърцето ми беше спокойна радост.
На сутринта Анна беше тиха и приветлива, както винаги;
Jessie Dunne
(Сред природата и сами далеч от другите и социума)
Седнахме на брега на езерото; Анна сплете венец от малки горски цветя и го надяна на главата си. Сега тя приличаше на приказна принцеса, а от водата ме гледаше нейното отражение; усмихнато, румено личице в езерцето изглеждаше по-тъмно, сякаш я наблюдавах през задимено стъкло.
(В първия постинг имаше една смърт – тази на бедното дете „припознато” във вещица. В този постинг смъртта е на възрастната им баба – загубата на близък преживяна от всеки сред нас)
По това време се разболя моята баба; болестта й ставаше все по-сериозна и след няколко седмици вече нямаше съмнение, че тя скоро ще почине. Тя живя дълго и се умори от живота; докато беше още в ясно съзнание й доставяше удоволствие, ако аз или някой друг седеше до нейната постеля и изпълняваше своя дълг, макар вида на нейните страдания и стоенето в стаята на болна да бяха за мен непривични и мъчителни. Когато настъпи агонията, продължила няколко дни, това задължение се превърна в серьозно и сурово изпитание. Аз никога не бях виждал как умират хора, а сега пред очите ми лежеше тази стара жена без съзнание... ден след ден, хриптейки и стенейки, бореше се със смъртта, и аз наблюдавах, колко упорито в нея тлее огънчето на живота. Обичая изискваше в стаята на умиращата да има поне трима души, които на смени да четат молитви или да приемат посетители уведомявайки ги за състоянието на болната. Редяха се последните есенни работни дни и всички бяха ангажирани с подготовка за зимата, и тъй-като аз не бях с нищо зает и разбира се, умеех да чета, на мен се падна да прекарвам по-голямата част от денонощието до смъртния одър на баба ми. Аз трябваше да седя на една пейка и с чувство да чета псалми, полагайки книгата на колене... макар с моята издръжливост аз да печелех симпатиите на жените, все пак самия аз не виждах почти лъч светлина, а близо до мен бе само зрелището на смъртта.
Нямаше как да посещавам Анна, чийто образ бе за мен единственото сладостно утешение в моето аскетично битие; но веднъж тя сама се появи на прага – бе дошла да види баба ни, която за нея се падаше далечна роднина. Селянките обичаха Анна и за това я приеха радушно, а когато тя стоейки мълчаливо предложи да ме смени и чете заупокойни молитви, те охотно се съгласиха; тя остана до мен и до одъра на умиращата и заедно видяхме как пламъка на живота упорито лумващ отново и отново, накрая постепенно все пак угасна... И ето настъпи смъртта, жените заридаха, и Анна, която тази смърт засягаше по-малко от самия мен също се просълзи; тя не можеше да се успокои, докато аз – внука на починалата, стоях със сухи очи, суров и съсредоточен.
... тя изкусно беше сплела коси; днес я владееше дълбоко чувство на смирение и набожност, беше тиха и всички нейни движения бяха изпълнени с благородство; всичко това ме застави да я видя в ореола на едно ново безкрайно очарование за мен. Към моето тържествено разположение на духа се прибави чувство на гордост от съзнанието, че аз съм близък с това необикновено, пленително създание, и към тази гордост се добавяше още нещо – дълбоко уважение което съизмеряше и сдържаше моите движения, когато вървях до нея, стараех се да я поддържам там, където ми се струваше, че тя може да се спъне.
Пак Jessie Dunne
(Отново във водовъртежа на живота след смъртта)
... влезе прелестната Анна, която ми се стори като посланник от небето; бледа, развълнувана, премина покрай мен и ми подаде своята малка ръчичка, уронвайки върху нея няколко блестящи сълзи. Аз незнайно защо тогава не мислех за нея и не очаквах да я видя, и от това нейното появяване ми се стори още по-омагьосващо.
Анна стоеше с горещо лице в лице в моите обятия, а аз недоумявайки я гледах. Тя тихо се разсмя и ме поведе надолу; баща й го нямаше в къщата и ние тръгнахме към дядо ми. На двора се свечеряваше, настъпваше дивна есенна нощ. Пристигайки на гробището, ние видяхме свежата могила, озарена от светлината на възходящата луна; сега тук беше безлюдно и в тишина; прегърнати ние постояхме на хълмчето; две нощни пеперуди прелетяха към храстите; Анна поривисто и дълбоко дишаше. Ние тръгнахме между могилите, за да съберем букет цветя за баба ни, и спъвайки се в тревата, се спряхме в причудлива сянка тъмнина от гробищните паметници. В ноща ту тук-ту там проблясваха позлатени надгробни надписи или отблясъци по ръбовете на камъните. И точно тогава в средата на ноща, Анна изведнъж ми прошешна, че ще ми довери нещо, но аз трябва да обещая, че няма да се смея и ще запазя думите й в тайна... и тя ми рече, че иска сега да ми отдаде онази целувка, която остана недадена от нашата стара вечер. Аз вече се бях навел към нея и ние се целунахме така тържествено, колкото и неумело...
(Германоговорящата Анна заминава да учи френски и да се „цивилизова”... Зеления Хайнрих/всъщност автора Готтфрид Келлер както в неговия живот учи живопис, но след курса посещава учителя - баща на Анна)
От този ден нататък, аз ежедневно посещавах нейния баща, съпровождах го в разходките му и слушах как той говори за Анна; понякога оставах и живеех няколко дни в нейната стаичка, без да се осмеля и без да докосна нищичко, но разглеждайки малкото скромни предмети с почти свещен трепет. Стаичката беше малка и тясна; залязващото слънце или лунната светлина я заливаха цялата...
В търсене на живописни сюжети аз често се насочвах към местата, които посещавахме преди с Анна; така нарисувах тайнствената скала извисяваща се над водата, където ние отпочивайки видяхме призраците; не можах да се въздържа да не оградя един малък квадрат в нейната стая с молив и да нарисувам в него пещерата на езичниците. Това трябваше да е моя безмълвен привет към нея и доказателство, как аз всеки ден неуморно мисля за нея.
Постоянните спомени за Анна и заедно с това нейното отсъствие, ме направиха още по-смел, а нейния образ стана по-достъпен за моето въображение; аз започнах да й пиша дълги любовни писма, които после изгарях, а после пък почнах да пазя и събирам писмата, които пишех, защото се бях увлякъл да изливам моите чувства на лист хартия, дотолкова, че замислих да напиша писмо с най-разгорещени слова, да начертая нейното пълно име, да поставя своя подпис и да пусна това писмо по водата, с детска наивност предполагайки, че по течението на Райн пред очите на всички то ще се понесе към нея. Дълго се борех с това намерение, но накрая му се отдадох, защото неговото осъществяване щеше да облекчи душата ми; в писмото изповядах тайната си, надявах се в близко бъдеще никой да не го открие. Аз наблюдавах как бутилката се плъзна по водите, как се спря в една клонка, как после задълго се задържа на едно цвете, сякаш след някакъв размисъл все пак се откъсна напред подхваната вече от бързото течение и изчезна от погледа...
Една възможна Анна - Jessie Dunne
................
На финала клип - българка с нордически "черти"
http://www.vbox7.com/play:669f443bc8
Тагове:
"Вилхелм Майстер" 2 - ГЬОТЕ - ...
РАУТЕНДЕЛАЙН - Хауптманн - литература
Подобно поздравление и комплимент от мъж към мъж щом иде реч за естетика или литература са редки и за това аз особено ги ценя.
В случая поздравлението от теб заслужаваме двама направили постинга.
И още веднъж БЛГ за първия коментар под постинга!
Поздрави, Германтигър!
Съгласен съм с теб... за жалост, когато след красотата се пише и за нейната смърт е... ;(
Благодаря ти, за лаконичното, но великолепно изречение/съжение. Много от великото може да се изрази ясно и кратко точно в едно изречение!
Поздрави, Германтигър!
Понякога границите убиват красотата, но това е друга "демографска" тема ;) ;( извън това което си написал към моя постинг.
Благодаря ти, за съждението, което звучи като чудесен афоризъм или както казваха преди - крилата мисъл!
Този коментар може да предизвика абзац, постинг, дори книга след размисъл.
С "две думи":
- Първо благодаря за комплиментите към текста и постинга
- Разбира се, ПРОМЯНАТА - казват, че във Вселената единствена константа е промяната, движението, всичко тече/панта рей, процеса и аз съм абсолютно съгласен с това
- "Моето" разбиране за изкуствата е ретро - вечните (не ретро) категории за красивото и прекрасното, но и за грозното, гротескното итн). Намирам част от днешното (и това от 20-и век) изкуство не за декаданс, а за буквална "деструкция". Често ме отвращава (ако това му е целта понякога - постигната е)
- Намирам част от модерното изкуство за "убийство" - примерно, огромна маса литература в "германия" след всв (а и преди нея) е антигерманска и тук НЕ иде реч за критиката в тази литература към нещо германско - такава критика е ок. Става дума за много друго и много низко в тази "литература"
- Ренесанса за мен е несравним с голяма част на "това" което зовем изкуство от 20-и век до днес, защото за мен това е да сравнявам (простете гастрономопростяването, но пък е от сърце това сравнение;) това за мен е все едно да сравнявам ягодов сладолед с гнилото в казан с боклук
Накрая - трябва да ми простите ограничената (всъщност гледна точка със здрав смисъл), защото аз не съм изкуствовед, не познавам в детайл изкуствата и вероятно никога няма да ги съзнавам. Аз разбирам от война и военна история - в изкуствата съм лаик повлиян от братовчедка ми и то най-вече в англо- и германо-езичните литератури, нищо повече. И да, казвам че имам естетическо чувство, усет итн (умря циганката, която ме хвали ;)
P.S.
Голямо БЛАГОДАРЯ за интелигентния Ваш коментар, за това, че се замислих - със сигурност съм консервативен и неправ в отрицанието на модерните изкуства (рядко вътрешно си правя подобна критика, обикновено съм убеден или си въобразявам,ч е почти винаги съм прав - и съм да му се не види ;) в поставената от Вас тема, все пак мисля, че трябва да се коригирам и Вие ми помогнахте наистина!
27.07.2014 15:12
http://www.vbox7.com/play:6850f1d517
Drama and Romance 2
http://www.vbox7.com/play:ec7207b4a1
Тези клипове ще уважа за в бъдеще в постинг :)
Такива са и образите - пленителни с божественото си присъствие и одухотвореност.
Такива са и образите - пленителни с божественото си присъствие и одухотвореност.
Не ми е хрумвало това, но вероятно е истинно!
Поради турското "присъствие" България пропуска не само романтизма, но такъв има в българските нартодни песни, в приказките (и пак песните) за Крали Марко, за арватка девойка, дете-юнак итн.
Може би, Пенчо Славейков черпи вдъховение от романтизма, но знам-ли, той може и да е символист - признавам в това съм слаб и не съм наясно с нещата след романтизма ;)
Пак ще цитирам последните ТВОИ ИЗРЕЧЕНИЯ, защото са великолепни и ЗАВЪРШЕНИ с твоя изказ:
Тук ни пленява един чисто духовен разказ, много изискан, благороден, фин, извисен, разположен между красотата и смъртта, с общочовешки измерения и внушения.
Такива са и образите - пленителни с божественото си присъствие и одухотвореност.
Значи си щастливец с подобно преживяване!
То "идва" заслужено за теб, защото човек трябва да има тази чувствителност, за да го изпита и ти я имаш!
По "отношение" на Господ и Природата аз не съм така романтичен и сензитивен като теб, признавам.
Добре, че е изкуството за да съхрани и покаже красотата на любовта.:))
Хареса ми превода, творбата и като цяло постинга ти.
Добре, че е изкуството за да съхрани и покаже красотата на любовта.:))
Хареса ми превода, творбата и като цяло постинга ти.
Идеалната и понякога безумна любов ;) Ако другия не я заслужава, защото е низък (примерно), то тогава такава любов е глупост и почти самоубийство. Ако човека я заслужава, ако е наистина Човек и ако такава любов е споделена... вероятно сме близо до Рая на земята (макар и невъзможен).
Действително ден след ден и аз си казвам - велико е, че прекрасното преди нас (примерно в литература) е запазено (макар не цялостно). Това изкуство всеки ден и особено всяка нощ ми носи миг на Рай (в мен).
Предмета на романа от Келлер впрочем НЕ е любовта (и двете му любови всъщност), а живота, грешките, мъдростта итн. Човек може да остане с превратно впечатление от постингите, действително с друго се е заел в "Зеления Хайнрих" автора, но избора за постинги е любовта :)
Твърде дългият сюжет подхожда за текст към музикално произведение с безкрайна мелодия, като тези на Вагнер.
Поздрави за постинга!
Такива са и образите - пленителни с божественото си присъствие и одухотвореност.
2. troia: Това е идеалната любов, да боготвориш любимия, да се възхищаваш и обичаш всичко в него/нея, а да не търсиш само задоволяване на материални и плътски нужди. Определено такива чувства се срещат вече рядко.
Добре, че е изкуството за да съхрани и покаже красотата на любовта.:))
3. veilet: Харесват ми малките детайли в текста, изпипани с такова майсторство от автора, сравнени с парченца от пъзел, сглобяващи цялостната представа за една омайваща картина- в центъра е главната героиня. Абстрактност и Съвършенство!!!
На мен също - малките детайли както си написала създават изящество, Келлер е също толкова внимателен и детайлен, когато пише за природа, други персонажи в книгата и за самия себе си - героя в романа от дете до млад мъж.
Определението за пъзел също е мило и точно - пъзел от тези всички "детайлчета" ;)
Твърде дългият сюжет подхожда за текст към музикално произведение с безкрайна мелодия, като тези на Вагнер.
Поздрави за постинга!
Аз не знам за любовта на Берлиоз и неговата дама... ако желаеш можеш да направиш постинг (ако вече не си го сторил;) ?! Присъства на собствената си екзекуция, явно като разказвач чрез музиката - впечатляващо ?! И наистина Вагнер би сътворил поредния "маратон" от звуци, все пак Вагнер е с размах на император!
Аз се върнах да прочета отново тези откъси от книгата и да се потопя в магията и това вълшебство от картини и образи, които докосват душата.
Да не пропусна да те поздравя и за победата на Германия на световното! :)
https://www.youtube.com/watch?v=24UBwv0_MX4
останали в "светът от вчера"…